В края на 50-те години София е по-мрачно място, но комунизмът си е все така жизнерадостен и натраплив. Толкова натраплив, че ти се иска да му разбиеш зъбите.
Седем снежни дни в София, 1957 г. Младият лейтенант Руслан Кригер разследва едно незначително убийство, съдържащо в себе си ключа към подмяната на всичко в неговия свят. Роман, чийто разказвач е едновременно най-правдоподобният и най-ненадеждният свидетел на историята, която читателят ще съедини парче по парче в спомените си за следвоенна София и обитаващите я сили.
За романа
Всичко започва в края на ноември 1957 г., когато младият Руслан Кригер, заместник-началник на столичен отдел, толкова секретен, колкото и свръхестествено невероятен, прави поредица от смущаващи фотографии на съветски разузнавачи сред есенната добруджанска пустош. Щрак. Прерязан от автоматичен откос мъж с изкривени очила с рогови рамки. Щрак. Пръснат мозък по стената и тяло на едър като горила мъж в цивилни дрехи със смешна кройка от есенната колекция на Главное разведывательное управление. Кригер владее до съвършенство две неща – да бъде вечната издънка в отдела, който ръководи в отсъствието на отстранения си пряк началник, и да се скатава от всяка отговорност във висшата йерархията на народната власт. Този път обаче е различно. Някой в тази йерархия е оставил още един несанкциониран труп след себе си в Банишора и го е вписал във ведомостите на отдела. Някой играе двойна игра под носа му и нищо – дори поредното разжалване, изненадващите удари по тила, привикванията при началството и играта на котка и мишка с всевиждащите очи на Партията – не може да спре Кригер да изрови неприятната истина и да подреди по правилния начин изкусно разместените парченца на нелицеприятния ребус, наречен следвоенна България.
Гръб на корицата
София от времето на Студената война, сгушена в зимната мъгла под сивия дим на комините, разпознаваема, но не съвсем. Съществуват някои важни разлики. На първо място Втората световна война не е завършила точно по познатия ни начин. Защото освен шпионски това е и фантастичен роман. Петър Тушков е дал воля на въображението си, но е създал един много убедителен свят. Паралелната реалност в неговата книга е разположена на територия, съвсем близка до действителността, и не се подчинява на предварителни схеми, а просто живее и диша.
Ина Вълчанова („Записки на свинята“, „Потъването на Созопол“)
Отдел „И“ е истинска рядкост в съвременната българска литература: роман в жанра алтернативна история, който не избира лесни пътища и не се опитва да ни представи очакваното. Авторът тръгва по стъпките на Р. Чандлър и Б. Райнов. Но това са различни от познатите ни Чандлър и Райнов – те никога не са творили в нашата реалност.
Владимир Полеганов („Деконструкцията на Томас С.“, „Другият сън“)
Какво е Отдел „И“? Това е алтернативната България, в която зомбитата са стандартен инструмент за военнополеви акции, тайнствени обири и убийства смущават някак по-доброто ни бъдеще, а политиката и историята са така изкривени, че забавляват с абсурдността и неочакваните достойнства на постапокалиптична утопия. Гарантирано удоволствие от една умно написана и дълго обмисляна книга!
Ана Хелс (Фентъзийното място на Ана Хелс)
Отзиви
„Отдел И“ носи атмосферата на най-доброто от шпионските романи за Студената война, използва и се подиграва жестоко с клишетата на соцреализма, дразни възприятията на заклетия почитател на научната фантастика и предизвиква обичайния читател на съвременна българска литература.
„Отдел „И“ носи заряд, притежава потенциала да се разгърне много, много повече – и мисля, че това ще да се случи рано или късно. Петър Тушков дебютира като танк, това е, и ако на някого това не му харесва, нека застане на пътя му.
Тушков владее отлично райновската разговорност, пише едновременно свойски и образно, не се свени с метафорите и яркото, запомнящо се хиперболизиране на езика на тялото, типично за привидния жанр на романа. В последната глава, в която прескачаме в гледната точка на взломаджията Паганини, важна свързваща нишка в шпионско-разузнаваческия гоблен на Отдел И, Тушков успява да навърже и чудесно повествование почти изцяло от т.нар. „разказване“ (контраст на „показването“ в непосредствени конкретни сцени), като прескача дни и седмици, без да губи инерция и увлекателност.
Във всеки случай ефектът е като при четенето на произведение от една линия (не бих я нарекъл традиция) в българската литература, в която фантастичното присъства, но само като елемент и не е достатъчно за единствена интерпретативна рамка. Такива текстове, освен споменатите на Минков, са на автори, които по един или друг начин са „посегнали“ творчески към системата: Павел Вежинов в „Бариерата“, Евгений Кузманов в „Чайки далеч от брега“, Борис Христов в „Бащата на яйцето“.
Владимир Полеганов, Всичко за книгите
Заглавие: Отдел „И“
Автор: Петър Тушков
Издателство: Ерго
Редактор: Ина Вълчанова
Художник: Кирил Златков
Година: 2015
ISBN: 9789548689748
Език: Български
Страници: 268
Размери: 13/20 см
Подвързия: Мека
Цена: 13 лв.
„Отдел „И“ е първият ми роман и е публикуван от издателство „Ерго“ (2015). За написването и публикуването му дължа огромна признателност на много хора, както следва:
На Димитър Мишев, Владимир Полеганов, Владимир Кабрански, Преслава Кирова, Весела Фламбурари, Иванка Добрикова-Стоицева, Йордан Желязков, Димитър Копарански, Пламен Христов, Емануил Томов, Мирослава Христова, Константин Митрев, Румяна Петрова, Силвия Петрова – за невероятната щедрост, безценните съвети, търпението и отзивчивостта да ми дадат мнението си; на Александър Попов, Хараламби Марков, Злат Торн – за мнението и съветите им в писателската група Sofia SFF Writers; на Стоян Пешев, Диана Великова, Стоян Христов, Джовани Чемишанов, Андон Стайков, Коста Сивов, Тенчо Тенчев, Александър Косулиев – за търпението и отзивчивостта да ми дадат мнението си; на Ирина Тушкова и на Валентин Тушков; на Ана Хелс за безпримерната щедрост, безценните съвети, търпението и отзивчивостта да ми даде мнението си; на Мартин Христов – за откровеното мнение, за професионализма и лекотата, с които превърна ръкописа в книга; на Ина Вълчанова – защото гледаше думите така, както трябваше да ги гледам аз; и най-сетне, но не на последно място – на Георги Марков за особеното вдъхновение, което винаги предизвикват в мен неговите репортажи.
Без тези хора „Отдел „И“ би бил невъзможен, а без четирима от тях публикуването му на хартия би било изключено и ще си позволя да подчертая имената им: Ана Хелс, Мирослава Христова, Константин Митрев, Стоян Христов.