Този текст достига до Вас благодарение на
Bogdana Tepavicharova, Andon Staykov, Божан Божков
Подкрепете завършването на „Момче и коза“
в Patreon или Buy me a coffee.
Петър Тушков
Момче и коза
1.
Заженил болярин щерка едничка, щерка отрадна – единствена мила, яйце писано. Боил Патьо, мали болярин, дума проводил до вси равни нему:
„Зажених, братя, своето чедо. Едничко чедо, цвят ненагледен! Пратете значи син ил унук, юнак воевода, войвода не, а княз за чертога ми, болярин да стане. По дарове, по хубост мъжка, по сърце храбро да се покаже. Да се докаже – женитба да види за щерка ми Къна!“
Разчуло се всъде, навред из земята, земята българска: „Боил Патьо, мали болярин, на Мала гора господар и велител, жених дири за щерка си мила.“ И прихнали всички, на смях го обърнали!
Пръв не, а последен бил Патьо сред равни, не равни, а велики боили, боляри на княза, в чертози от камък навикнали дан да взимат, съд да раздават, войска да водят на рат славна. Де бил Патьо, тантурест и румен мали болярин, на Мала гора – купчина кози тор всред мочура – господар и велител в пръстена колиба, и де били те и техните синове и унуки? Ни синове пратили, ни невръстни унуки проводили. Ни дарове стигнали, ни почести, ни вести благи от чудни юнаци боиля и щерка му Къна. Не сватба, а срам застигнал чертога навръх Мала гора и невярна зима сковала блатата под него!
2.
Зима мине – пролет стане. Пролет пукне – голуб гукне. Щурчо из пещта га шукне – летос иде: на старо-младо, волец-конец на сърце е драгомило, драгомило от цветило. Трева сена, най ми зелена, по Мала гора пъпли – чертог благолепен всред балтина, всред блатина-жабурина.
Ей го и Найден, сирота несретен, мали крадец без майка и татка. На път раждан, с окъсани гащи без калпак разбойник, русовлас прокуденик. Отнийде се найде, у село изникна. През Дядовладовий плет любопитно надникна. Отгладѝ премалял, пес бездомен, облиза се за нещо без разрешение да пипне.
Ал не знай Найден, че Дядо Влади, Дядо Влади белобради, на сянка клечи, под стрехата слухти!
Една козица си има дядя. Пасе я с ланшно сенце, с ланшно сенце за рядко млекце. Козица един път! Со златно руно! С роги до небо, Поразнице звана – поразница млада, непокорен добитък! Колкоз напета, толкоз проклета – на свой ум изучена!
Клечи Дядо Влади, не смей да шавне, Найден да го не съгледа. Найден да го не съгледа, че се смей беззъбо на момче юродче, гладни очи впило в натежали вимета! Що ли дири юначина, юначина без дружина, у наше село? Я да видим, мисли Влади, Дядо Влади белобради, що щеш ти, ти юност дива, днес от моята градина?
3.
Момче кричи, село ечи, до връх Мала гора коза врещи! Дяда са цял от смях превива, сочи поразна коза инатлива, и проклета, и чудодива, на Баба Власа:
„Тичай Бабо, Бабо Власа, Бабо Власа беловласа, да увидиш момче, момче неразумно, още неисто и най ми безумно. Да видиш ти – царска ездитба, царска ездитба – пастирска женитба!“
На очи си не вярва Баба Власа. От де се е взело момче лудо, момче лудо с руси перчик, Поразница яхнало? „Търчи-поразнице, врещи-наказнице, тъпчи-рогилище, да ти се не видело, гътни-страшилище!“, кълне Баба и тича да грабне чепата върлина. Чепата върлина, та по гърбина добре да наложи коза изчадище – момче да спаси. „Пък и слабо-слабовито – жали Баба беловласа, – вейка млада изгладняла. Как, дете, се ти оказа на гърба на таз проказа?“
„Боц! – примира Дядо Влади , не пропуска да разправи: – Цоц, но боц, ей тъй се случи. Вместо виме да засучи, мали дрипльо презглава яхна нашата коза!“
„Скором да го сваляш ти – го старицата гълчи – от гърба на таз поганка. Аз ще ида, ей сегичка, за козицата с коричка ще се върна. А за тоз ми ти юнак ще намеря къшей хляб.“ И захвърли на земята тя върлината чепата.
„Бива, бива – смигва Влади, Дядо Влади белобради. – Ти на мене остави и дори го не мисли!“
Припна Баба жаловита за момче да меси пита. Мигом Дядо се наведе, пръчка върла да подвземе. Да подвземе, да премери. Да премери, да умери и да шибне по гърба тая опака коза, и високо да извика:
„Ей, Поразнице, къде ѝ на болярина чертогът! Беж, рогата чародейке, ти вълшебна ми злодейке! Нам е нужна за снаха господарска дъщеря!“
4.
Търчи Поразница, врещи наказница! Страшилище недно – стъпчи-рогилище!
Тук прескочи през стобора кака Рада снажна-млада, менци с водица в заран наляла.
Там на чичо Пешко благи, майстор дърводелец драги, под мустаките се шмугна и без малко не отвя ги.
Баба Неда, метлица подвзела, ума-дума си изгуби, щом с копитца си край ней попрепусна хала пуста – кой знай нагде понесла маляк луди.
Во цяло село, де щом мина, се врява надигна, смущени селени на крак подигна!
По пать стръмен, на чертог болярски, насетне се втурна. Ездач пребледнял да представи царски, най ми царски-господарски, на свенлива Къна.
5.
Чърна Къна, почърнена, виз окно̀ поглежда на широка лъка, на широка лъка над цветило, над цветило-зеленило, пред болярски двери крепостни. Да види Къна де да доди, да доди юнак болярски, най ми царски-господарски, та ръка си да ѝ подаде и да поиска сърце ѝ трепетно. Не окно, а окънце, а из него милно личице напразно призира по пать жених да препусне, на бурна коня Къна да вземе.
Ал подскочи сърце Кънино… Найден по пать се задава – с рус перчик развян, по-бял от платно пребледнял. Не ми е ко̀нец яхнал, а е коза прегърнал. Не ми е меч препасал, а едничка риза на гръб си има…
Ко̀зи копитца прашилка подигат и под двери най-сетне поспират. Бесовски очи Къна поглеждат и роги се до земи привеждат, жених за лепа невеста во дар подобно принасят!
Ей и Найден Къна сгледа.
Там и тогази таз дивна чаровница – вакла агница, на татко си пленница, в небо̀ високо тъжовна вечерница – сърце му прободе и покори го.
6.
Найден ми на малка болярка продума. „Тенка ми Къно, моме любаво, де се таиш, юнице хубава? Кой те е сторил на таз зла прокоба? Не ведра зорница у небо, а послушлива затворница? Миродържица поднебесна не, а смирена ъжница? Да ми пристаниши, да ме залюбиши, чертожница да ми станиши, свалил ти бих от простора звездица – звездица за чюдна царица!“
Къна на сирота гледаше и му се на образ чудеше. Дей чародейна коза обяздил, с една риза на гърба прескокнал, да доди да я помами, да я помами да му пристани со звездица от небо?
Ей и, съчул Найден, боил Патьо на окънце надникна, надникна да сгледа жених неканен – безгащник без скъпи дарове, безконник на злооко изчадие, роден прокуденик едничко му чедо дошъл да почерни. Окая са Патьо, прогневи са, на маломощи Найден подвикна. „Кой та пусна, юност пуста, на връх Мала гора да додиш, боилска дъщеря да дириш? Да са махаш, сине песи, стражата ми знай да беси!“
Зафуча Поразница! Проблея дяволица! Заврещя козица! С копито земя порови, роги остри разтърси, на болярски двери препусна!
7.
ПРАС! са тряснаха роги о гнило дъ̀рво, двери дебели.
ТРАС! ги хласнаха, та прежасѝ са сърце плахо Патьово.
ХРАС! та най са подвижѝ стена стара со зъбци остри.
Не мирясва проклетило, зъркелило инатливо – йощ и йощ се таз коза на чертожните врата хвърля диво-юродиво.
„Остави се бре, детище“, там болярин побледнял доблено се отбранява. Че си няма и един стражник Найден да обеси: сал едничка дойна крава. „Вразуми се, освести се, гиди момче бесовито. Размисли се, съгласи се… има как да урешим, сватбата да наредим“, смигва му най-сетне хитро тоз болярин прелукав.
Укроти ми се козица, тая буйна пакостница. И наместо да удари пак вратата на чертога, поотби се, отиши се. Най-подир ми се изправи – на задни копитца разтърси грива и уши и роги, жребец същи!
Найден на земята тупна, тутак на нозе си шукна.
„Що ми думаш, татко благи? – усъмнено се зачуди. – Че сирак съм, аз си зная. Как тъй господарска щерка ще ми даваш ей така? Или някаква омая ме застигна на гърба на вълшебната коза?“
„Мойта дума е болярска“, честно Патьо уверява. „Туй, що кажа, тъй и става. Чуй сега и отсъди… Там, високо, в Гора стара, дето ни орел, ни врана смей да кацне зиме-лете, чудно цвете откъсни и на Къна донеси. Бяло цвете, чудноценно, най ми цвете ненагледно за едничка дъщеря… Чак тогаз ще разреша, тоз годеж со мойта щерка драгом ще благословя.“
Стрък тревица си откъсна и задъвка Поразнѝца. Мисли, мисли, поразмисли, па разтърси си глава, съгласи се, изпръхтя.
Грейна Къна радовита! Патьо благолепний кимна. Найден на болярин строги доземи се поклони. Хич не знаи лудо-младо, че на смърт боил го праща в белоснежни планини.
8.
Ей, отпраши Найден млади, яхнал вярна си козица. Патьо благи попоглади лисощърбава брадица. Миг измина, най отмина, па са Патьо почумери – начумери, най намери, со сърдце теготно, со въздихание отческо, на Къна да продума:
„Ней ми, Къно, жестосърдйе, ай ми, дъще, то прискърбйе, че Найдену не давам та. Багадину ще пристанеш, боилска невяста да будеш.“
Сълза ми пророни малка болярка, у сърдце пронижена от непреклонен татко. Да я даде не, да я предаде на беззъби Багадин, боил Багадин трижди проклети, мали болярин в съседно село.
Че Багадин скверноядец, старчок пляшив, безочив блудник, со змии водни кръми ся и редки власи мажѐ си со злъч из крастави жаби. Да се опусти пуст!
Нажали се Къна, наскърби се – намрачи се лице слънчово. Примря си детенце мило.
„Почто ме, татко, почто на влък ти мене даваш? Нѐ съм ли ти послушлива и най ми ти работлива? Не шийх ли ти плащаница и носех бистра водица? Не дробих ли ти попара из дребен плод и хлебец мякък? Не певах ли ти песен – песен с гласец звонкогласен, та ме на Багадин помяташ?“ – възрида си Къна.
„Щерке, убо отеши се. Чадо милно, съмири се – съкрушений Патьо рече. – Бело цвете чудноценно, най ми цвете ненагледно за едничка ми звездица, Багадин ще ти намери. Ще те носи на ръце като писано яйце!“
Тъй боилът ней издума, но и дума не продума, че гърбатий Багадин ще проводи в Гора стара зли змии – зли змии и рой оси, да въстръгнат бяло цвете в дар на Къна ненагледна.
9.
Луди-млади Найден низ Мала гора препуща, низ могила затревена, невяста си цвят да набере от Гори маторни. Коза страшница си има, да изнесе, да вознесе юнак мали – добъл войвода, храбър – навръх полнини стари, престарели грамади.
Ей из село се задади, до баба и дядо да доди, да им момченце донесе за боилска заръка мъжка. Ней ми злато, ни имотец, ни съкровищница цяла, а едничко цвете бяло за девойка ненагледна, що боляринът желаи. Да са Найден най покаже, да са Патьо той докаже жених един път за Къна!
„Ей-ехеей! Еей!“ – маляк са изкряска̀ посред селската стъгда̀, още рекъл-неизрекъл свойта радост преголяма. – „Де си, дядо Влади драги, де си, бабо Власо блага? Аз и вашта Поразнѝца вести носим от чертога! Че обружник аз ще бъда, ида да ви известя. Ще си имам аз женица, чудно хубава зорница. Сал от мене иска Патьо бело цвете от високо скором да ѝ донеса. Пожелайте ни сполука, ще се върнем бръзом тука чак от Стара полнина!“
Цяло село появи са, край момче с коза изви са. Всеки пита, всеки иска да узнаи що за чудо тука има пък да стани.
Рипна бялата козица, ритна с предни си копитца. И по стар си обичай тупна Найден на землята, все на людете в ногите.
Громък хохот дружно екна, Найден зачервен са спрепна, докат селени засмени му подаваха ръка. Тоз оттук го поотупна, друг му бузката пощипна, кака Рада снажна-млада близна палче да умие на момченцето носа.
“Де поел си, каиш, младо, яхнал тая зла коза?“ – баба Неда усъмнено като че не доразбра. – “Маторни гори ли рече? Или беше туй шега?“
“Аз, таквози…“ – позаекна русовласото момче.
И тогаз са поизправи гордо да доизрече:
„Там, високо, в Гора стара, дето ни орел, ни врана смей да кацне зиме-лете, чудно цвете ще откъсна за Къна. Бяло цвете, чудноценно, най ми цвете ненагледно за мома любава, юница хубава, ведра зорница, моя чюдна царица!… Чак тогаз ще разреши, драгом ще благослови тоз годеж со свойта щерка боил Патьо.“
Подивиха се селяни, смълчаха се. Па се усмихнаха широко.
“Момче хубаво! Войводо безстрашлив! Юначе младо! Жив да си, синко, да царуваш – да царуваш, да умуваш, на царкиня руки да цалуваш. Що ти требе? Сал кажи ни? Зиме-лете е страшна Гора стара. Не ще те дадем на полнината да погинеш млад-зелен!“
10.
Три са ми деня светли, три темни нощи, откак коза скача от рид до рид, из урва на урва. Дръжи ся Найден за козя гръбина, за рогища криви – животец да си опази. Ни земля, ни небо смей да сгледа момче треперливо, да ся не отпущи, та да ся изтури в глубоки пропади черни.
А се е село собрало да га облече, да га засити – да му среши перчик немирен, да му завеже дреха и боси нозе обуи, па и с дарове проводи. Да му подпъхнат погача в рухло, немирно му ухо да подръпнат, на бран и ум да го научат и за невярна гора изучат. Че е гора майка закрилна, и милостива, и щедростива – до нѐбо висока! Ной пакостлива, и изменлива.
Най-подир стигнал е Найден до бабин-дядова къща.
Поразница бяла пробляла й и припнала сенце да сдъвчи под стряха родна. Старец-старуха слъзи са си скрили, че младо момче при них иде – прошка да дири, да са сбогува. Па са го по чело цалунали и са му одър предложили, да ся наспи, да отпочини, с козица да препусне по първи лъчи слънчови.
Найдену зъби тракат во студ горски неверен! Но йощ му се услажда, га спомня за кашица бабина! Че го е баба научила и що е туй цвете влъхно:
„Туй е, чадо, бяло биле, чарен корен“ – баба Власа беловласа му е уяшила, кротко Найден наставѝла. – „То ти дава сила нова, оживотворява. На̀ ти, дѐте, таз мяшчица за цвят белоснежен. В нея, младо, съхрани ти на Къна дара.“
Цяла нощ пък дядо Влади, дядо Влади белобради, край жарта се е потрудил. Та в утрини Найдену царски дарове да принесе – со шлем, со бръня риза, со меч наострен за врази върли да га облече.
„Ей го наши мечник страшни!“ – синеокият старчик смигнал му е дяволито. И не се е въздържал на момче да се подсмее: – „Ех, че войн великолепен, пременен железоклепен!“
На връх полнина си зрак Найден извръща, на връх Маторна, где чарно цвете расне. Да го откъсне, да го прикъта до тепло си сърце, да го на Къна покаже.
А лют посвист веи! Ветър му песни пеи! Да му изпии, да му измрази страни зачервени под шлем юнашки.
(следва продължение)
Страницата се обновява.
Новите глави излизат първо на страницата ми в Patreon
и също са с безплатен достъп.