Този текст достига до Вас благодарение на
Bogdana Tepavicharova, Andon Staykov, Божан Божков
Подкрепете завършването на „Момче и коза“
в Patreon или Buy me a coffee.
Петър Тушков
Момче и коза
1.
Заженил болярин щерка едничка, щерка отрадна – единствена мила, яйце писано. Боил Патьо, мали болярин, дума проводил до вси равни нему:
„Зажених, братя, своето чедо. Едничко чедо, цвят ненагледен! Пратете значи син ил унук, юнак воевода, войвода не, а княз за чертога ми, болярин да стане. По дарове, по хубост мъжка, по сърце храбро да се покаже. Да се докаже – женитба да види за щерка ми Къна!“
Разчуло се всъде, навред из земята, земята българска: „Боил Патьо, мали болярин, на Мала гора господар и велител, жених дири за щерка си мила.“ И прихнали всички, на смях го обърнали!
Пръв не, а последен бил Патьо сред равни, не равни, а велики боили, боляри на княза, в чертози от камък навикнали дан да взимат, съд да раздават, войска да водят на рат славна. Де бил Патьо, тантурест и румен мали болярин, на Мала гора – купчина кози тор всред мочура – господар и велител в пръстена колиба, и де били те и техните синове и унуки? Ни синове пратили, ни невръстни унуки проводили. Ни дарове стигнали, ни почести, ни вести благи от чудни юнаци боиля и щерка му Къна. Не сватба, а срам застигнал чертога навръх Мала гора и невярна зима сковала блатата под него!
2.
Зима мине – пролет стане. Пролет пукне – голуб гукне. Щурчо из пещта га шукне – летос иде: на старо-младо, волец-конец на сърце е драгомило, драгомило от цветило. Трева сена, най ми зелена, по Мала гора пъпли – чертог благолепен всред балтина, всред блатина-жабурина.
Ей го и Найден, сирота несретен, мали крадец без майка и татка. На път раждан, с окъсани гащи без калпак разбойник, русовлас прокуденик. Отнийде се найде, у село изникна. През Дядовладовий плет любопитно надникна. Отгладѝ премалял, пес бездомен, облиза се за нещо без разрешение да пипне.
Ал не знай Найден, че Дядо Влади, Дядо Влади белобради, на сянка клечи, под стрехата слухти!
Една козица си има дядя. Пасе я с ланшно сенце, с ланшно сенце за рядко млекце. Козица един път! Со златно руно! С роги до небо, Поразнице звана – поразница млада, непокорен добитък! Колкоз напета, толкоз проклета – на свой ум изучена!
Клечи Дядо Влади, не смей да шавне, Найден да го не съгледа. Найден да го не съгледа, че се смей беззъбо на момче юродче, гладни очи впило в натежали вимета! Що ли дири юначина, юначина без дружина, у наше село? Я да видим, мисли Влади, Дядо Влади белобради, що щеш ти, ти юност дива, днес от моята градина?
3.
Момче кричи, село ечи, до връх Мала гора коза врещи! Дяда са цял от смях превива, сочи поразна коза инатлива, и проклета, и чудодива, на Баба Власа:
„Тичай Бабо, Бабо Власа, Бабо Власа беловласа, да увидиш момче, момче неразумно, още неисто и най ми безумно. Да видиш ти – царска ездитба, царска ездитба – пастирска женитба!“
На очи си не вярва Баба Власа. От де се е взело момче лудо, момче лудо с руси перчик, Поразница яхнало? „Търчи-поразнице, врещи-наказнице, тъпчи-рогилище, да ти се не видело, гътни-страшилище!“, кълне Баба и тича да грабне чепата върлина. Чепата върлина, та по гърбина добре да наложи коза изчадище – момче да спаси. „Пък и слабо-слабовито – жали Баба беловласа, – вейка млада изгладняла. Как, дете, се ти оказа на гърба на таз проказа?“
„Боц! – примира Дядо Влади , не пропуска да разправи: – Цоц, но боц, ей тъй се случи. Вместо виме да засучи, мали дрипльо презглава яхна нашата коза!“
„Скором да го сваляш ти – го старицата гълчи – от гърба на таз поганка. Аз ще ида, ей сегичка, за козицата с коричка ще се върна. А за тоз ми ти юнак ще намеря къшей хляб.“ И захвърли на земята тя върлината чепата.
„Бива, бива – смигва Влади, Дядо Влади белобради. – Ти на мене остави и дори го не мисли!“
Припна Баба жаловита за момче да меси пита. Мигом Дядо се наведе, пръчка върла да подвземе. Да подвземе, да премери. Да премери, да умери и да шибне по гърба тая опака коза, и високо да извика:
„Ей, Поразнице, къде ѝ на болярина чертогът! Беж, рогата чародейке, ти вълшебна ми злодейке! Нам е нужна за снаха господарска дъщеря!“
4.
Търчи Поразница, врещи наказница! Страшилище недно – стъпчи-рогилище!
Тук прескочи през стобора кака Рада снажна-млада, менци с водица в заран наляла.
Там на чичо Пешко благи, майстор дърводелец драги, под мустаките се шмугна и без малко не отвя ги.
Баба Неда, метлица подвзела, ума-дума си изгуби, щом с копитца си край ней попрепусна хала пуста – кой знай нагде понесла маляк луди.
Во цяло село, де щом мина, се врява надигна, смущени селени на крак подигна!
По пать стръмен, на чертог болярски, насетне се втурна. Ездач пребледнял да представи царски, най ми царски-господарски, на свенлива Къна.
5.
Чърна Къна, почърнена, виз окно̀ поглежда на широка лъка, на широка лъка над цветило, над цветило-зеленило, пред болярски двери крепостни. Да види Къна де да доди, да доди юнак болярски, най ми царски-господарски, та ръка си да ѝ подаде и да поиска сърце ѝ трепетно. Не окно, а окънце, а из него милно личице напразно призира по пать жених да препусне, на бурна коня Къна да вземе.
Ал подскочи сърце Кънино… Найден по пать се задава – с рус перчик развян, по-бял от платно пребледнял. Не ми е ко̀нец яхнал, а е коза прегърнал. Не ми е меч препасал, а едничка риза на гръб си има…
Ко̀зи копитца прашилка подигат и под двери най-сетне поспират. Бесовски очи Къна поглеждат и роги се до земи привеждат, жених за лепа невеста во дар подобно принасят!
Ей и Найден Къна сгледа.
Там и тогази таз дивна чаровница – вакла агница, на татко си пленница, в небо̀ високо тъжовна вечерница – сърце му прободе и покори го.
6.
Найден ми на малка болярка продума. „Тенка ми Къно, моме любаво, де се таиш, юнице хубава? Кой те е сторил на таз зла прокоба? Не ведра зорница у небо, а послушлива затворница? Миродържица поднебесна не, а смирена ъжница? Да ми пристаниши, да ме залюбиши, чертожница да ми станиши, свалил ти бих от простора звездица – звездица за чюдна царица!“
Къна на сирота гледаше и му се на образ чудеше. Дей чародейна коза обяздил, с една риза на гърба прескокнал, да доди да я помами, да я помами да му пристани со звездица от небо?
Ей и, съчул Найден, боил Патьо на окънце надникна, надникна да сгледа жених неканен – безгащник без скъпи дарове, безконник на злооко изчадие, роден прокуденик едничко му чедо дошъл да почерни. Окая са Патьо, прогневи са, на маломощи Найден подвикна. „Кой та пусна, юност пуста, на връх Мала гора да додиш, боилска дъщеря да дириш? Да са махаш, сине песи, стражата ми знай да беси!“
Зафуча Поразница! Проблея дяволица! Заврещя козица! С копито земя порови, роги остри разтърси, на болярски двери препусна!
(следва продължение)
Страницата се обновява.
Новите глави излизат първо на страницата ми в Patreon
и също са с безплатен достъп.