Не четеш една книга, за да я разбереш, а за да разбереш себе си. Също като поета авторът на роман не е отговорен за възприятията на читателя. А читателят е наблюдател и не може да промени ставащото на страницата, но в най-добрия случай е способен да осъзнае себе си извън нея. Нещо повече – читателят, който, изглежда, е надхвърлил ставащото в историята, всъщност не е по-различен от героите в нея.
Това са позакъснели размисли за единствения ми публикуван роман досега. „Отдел „И“ излезе в края на 2015 година и нямаше как да ме свари по-неподготвен в неспособността да обясня на читателите всички аспекти, обединени в текста. Такива големи текстове рядко са монотонен сигнал или простичка композиция от няколко повтарящи се мотива. Романите не свършват след 12-15 страници, а продължават и продължават, и продължават. Ако писателят е умел разказвач, читателят възприема творбата по силата на чистото любопитство, породено от неотговорените въпроси, неразрешените конфликти, самоидентифицирането с персонажите, без да забелязва процесите под повърхността, които оформят идеята на произведението – за какво е историята.
По представяния никога не твърдях категорично, че Руслан Кригер, главният герой в романа, е вдъхновен от Емил Боев, който е вдъхновен от Филип Марлоу (или ако бъдем по-милостиви към Райнов – от по югоизточноевропейски осмисления ноар). Богомил Райнов често излизаше на преден план главно защото Кригер на свой ред черпи от идеите на Чандлър и аналогията, но и контрастът се налагаха сами в разговора за резултата. Това е мързеливо сравнение, което допуснах поради липсата на опит. Как бих постъпил днес? На всяко представяне на книгата бих повтарял на читателите, че главният герой в „Отдел „И“ пребивава в екзистенциалния ад на аутсайдера, „детектива“, който в наблюденията си е издигнат над останалите, но всъщност не е по-различен от тях. В каквото е и красивата трагедия, изкуплението на героите в тази литература, с което перифразирам думите на самия Чандлър от „Простото изкуство на убийството“, но малко по-долу ще поясня какво пропуска да ни каже авторът в своята апологетика за детектива, ченгето под наем.
„По тези зли улици, казва Чандлър в есето си The Simple Art of Murder, трябва да крачи човек, който не е зъл, не е опетнен, нито се страхува. Той е героят; той е всичко. Трябва да бъде завършен човек и обикновен човек, и все пак необикновен човек. Трябва да е, ако употребим поизтърканата дума, човек на честта – по инстинкт, по неизбежност, без преднамереност и със сигурност без да го изрича на глас. […] Историята описва опасния път на този човек в търсене на скритата истина.“
Всъщност Чандлър не пропуска да ни го каже, а го показва в пласта на умълчанието. Героят на този роман не променя събитията в него. Събитията биха се развили по същия начин и без неговата намеса. Действията на героя разкриват на читателя реалността и противоречието на идеите е определящ фактор в тяхното взаимодействие. По думите на изследователите му, „диалектичният аспект в измисления герой на Реймънд Чандлър стеснява пропастта между детектива и престъпника и предизвиква безчувственост, която често се изразява като критично екзистенциална и отчуждена.“ Магията, която е направила и героя на Райнов любим на поколения българи? Не бих се изненадал, но ще оставя създателя на Емил Боев да защити сам героя си.
„Отдел „И“ понякога бива съдена по първото си изречение и в най-добрия случай по първата си глава. Това е фантастичен роман, нерядко четен от хора, които не познават в детайли тропите на жанра.
От друга страна, „Отдел „И“ бива съден и от много добре запознати с тези тропи читатели, които се чувстват излъгани или несигурни, след като затворят книгата.
Любимият ми вид читатели на романа, разбира се, са онези, които се изказват възторжено за него, но това не е единствено по силата на себелюбието ми. В тези читатели виждам себе си и едномесечната треска, в която живях, докато го пишех. Романите, също като поезията, трябва да бъдат почувствани и чак тогава анализирани.
Признавам, че едно от най-големите ми удоволствия по работата над редакцията заедно с редакторката Ина Вълчанова (и често в разрез със съветите ѝ, уви) беше да укрия пред очите на всички истинското престъпление в романа, голямата загадка в центъра на всяка криминална история. Като се започне със заглавието му – „Отдел „И(стория)“, мине се през метаморфозите на фактите, които привидно се разиграват само в хапливите разсъждения на главния герой – промяната в последователността на събитията или пълното им зачеркване, и се завърши с патетичната кода за оживелия мъртвец, на чиято мъчителна смърт читателят остава единствен свидетел. Истинското престъпление е подмяната на историята в локален и национален план, без значение дали по „фантастичен“ или съвсем истинския начин, познат на всички ни от учебниците.
Дадоха ми още една книга днес, но не ми трябва. Някой иска ли я? Пишете ми.
Posted by Петър Тушков on Friday, May 7, 2021
THE END OF WEEK 18 (2021)