Черните стръмнини на Витоша са побелели от първите пръски на снеговете. Из крайните жилищни комплекси мъждивожълтите колони на прозорците греят беззъбо и трудещите се почиват след изнурителния ден, а по широките ленти на булевардите в източна и западна посока минават само по някой празен градски автобус или закъсняла жигула с димлив ауспух. Никой от играчите не знае какъв ще бъде късметът му през следващите няколко дни, но на всекиму е известно какви са репликите му в този филм – пир за писателя, който нехайно разговаря със събеседника си нагоре по стълбището за бара, докато зад гърба им вялото вариететно представление върви към своя край и конферансието приема единичните ръкопляскания на публиката, заобиколен от няколко смеещи се танцьорки и два пудела, които се въртят на задни лапи, вдигнали муцуни към ръцете на дресьора си.
(„Кода Импекс“, Глава 5: „Ние сме от милицията“)
Препоръчаха ми Сливенската трилогия на Цончо Родев. Беше малък проект да намеря първата част по аналогов път. Включително все още чакам да се освободи в Столична библиотека, където съм я запазил, но за щастие, готините хора от „Антикварница“ ме спряха на минаване покрай книжарницата и ме снабдиха с отлично запазено копие. Книгата е на 41 години. От нея се носи и мирис на детството ми, когато прекарвах летата си в изчитане на непознати книги, игри и безброй други важни неща, които вече съм забравил, а светът беше на ръба да се промени и почти никой не го подозираше. Тази и другите две части са качени в Читанка, но беше пълна победа плюс леко невероятен късмет да избегна интернет и да се върна назад във времето, когато светът не беше в джоба ми, да почувствам отново колко по-малък съм от него.
Благодаря, #Антикварница. 80-а година е струвала 4,65 лв. В Столична библиотека всички бройки са заети. pic.twitter.com/O7iyYuFvU5
— Petar Toushkov (@cellthirteen) May 20, 2021
Тази седмица е посветена изцяло на мислите и действията ми, сблъскващи се като айсберги по силата на нещо по-силно от мен.
Започнах синопсиса ѝ с откъс от романа, който пиша. Shout out към обичайните заподозрени сред бета читателите, които имат милостта да ми оказват моралната подкрепа всеки понеделник да откриват в пощенската си кутия нови страници от него. 1/5 от „Кода Импекс“ е написана. Книгата ще бъде кратка, брутална, кървава, тъжна и, надявам се, смешна по свой собствен начин. Въпреки че главният ѝ герой е представен още в първа глава, историята за живота му се пише от истинския главен герой (не от мен), който няма никаква представа как се пишат романи, защото е избрал да съшие в една книга няколко неуспешни свои (не мои) опити за такава. Този невидим главен герой се самозабравя, вживява се, ту изпада в апотеоз, ту драматизира или опоетизира фактологичното и биографичното, губи се в предположения, които вече е обявил пред читателя за проверени факти, и е толкова ненадежден, колкото редките моменти, когато виждаме същината на героите в романите му (изцяло негови).
Завършвам я със завръщане, снимка по снимка, в началото на един от походите, които решавахме да предприемем като деца – без всякакво наговаряне, в произволна лятна вечер да покараме колела до „края“ на улица „Раковска“. Тогава това пътешествие до края на света ни се струваше като непосилна задача и малцина смееха да го предприемат. Обикновено двама или трима от нас стигаха от площад „Славейков“ – света на книгите, до „Раковска“ №1 – ръба на познатото, почивахме си малко, след което тихата градска вечер ни караше да поемем изморено назад, към светлите домове, работещите телевизори и сънищата за утрешния ден.