Follow cellfourteen@mastond.social

Краят на седмица 20 (2021)

Червената къща на Раковска

Черните стръмнини на Витоша са побелели от първите пръски на снеговете. Из крайните жилищни комплекси мъждивожълтите колони на прозорците греят беззъбо и трудещите се почиват след изнурителния ден, а по широките ленти на булевардите в източна и западна посока минават само по някой празен градски автобус или закъсняла жигула с димлив ауспух. Никой от играчите не знае какъв ще бъде късметът му през следващите няколко дни, но на всекиму е известно какви са репликите му в този филм – пир за писателя, който нехайно разговаря със събеседника си нагоре по стълбището за бара, докато зад гърба им вялото вариететно представление върви към своя край и конферансието приема единичните ръкопляскания на публиката, заобиколен от няколко смеещи се танцьорки и два пудела, които се въртят на задни лапи, вдигнали муцуни към ръцете на дресьора си.

(„Кода Импекс“, Глава 5: „Ние сме от милицията“)

Препоръчаха ми Сливенската трилогия на Цончо Родев. Беше малък проект да намеря първата част по аналогов път. Включително все още чакам да се освободи в Столична библиотека, където съм я запазил, но за щастие, готините хора от „Антикварница“ ме спряха на минаване покрай книжарницата и ме снабдиха с отлично запазено копие. Книгата е на 41 години. От нея се носи и мирис на детството ми, когато прекарвах летата си в изчитане на непознати книги, игри и безброй други важни неща, които вече съм забравил, а светът беше на ръба да се промени и почти никой не го подозираше. Тази и другите две части са качени в Читанка, но беше пълна победа плюс леко невероятен късмет да избегна интернет и да се върна назад във времето, когато светът не беше в джоба ми, да почувствам отново колко по-малък съм от него.

Тази седмица е посветена изцяло на мислите и действията ми, сблъскващи се като айсберги по силата на нещо по-силно от мен.

Започнах синопсиса ѝ с откъс от романа, който пиша. Shout out към обичайните заподозрени сред бета читателите, които имат милостта да ми оказват моралната подкрепа всеки понеделник да откриват в пощенската си кутия нови страници от него. 1/5 от „Кода Импекс“ е написана. Книгата ще бъде кратка, брутална, кървава, тъжна и, надявам се, смешна по свой собствен начин. Въпреки че главният ѝ герой е представен още в първа глава, историята за живота му се пише от истинския главен герой (не от мен), който няма никаква представа как се пишат романи, защото е избрал да съшие в една книга няколко неуспешни свои (не мои) опити за такава. Този невидим главен герой се самозабравя, вживява се, ту изпада в апотеоз, ту драматизира или опоетизира фактологичното и биографичното, губи се в предположения, които вече е обявил пред читателя за проверени факти, и е толкова ненадежден, колкото редките моменти, когато виждаме същината на героите в романите му (изцяло негови).

Завършвам я със завръщане, снимка по снимка, в началото на един от походите, които решавахме да предприемем като деца – без всякакво наговаряне, в произволна лятна вечер да покараме колела до „края“ на улица „Раковска“. Тогава това пътешествие до края на света ни се струваше като непосилна задача и малцина смееха да го предприемат. Обикновено двама или трима от нас стигаха от площад „Славейков“ – света на книгите, до „Раковска“ №1 – ръба на познатото, почивахме си малко, след което тихата градска вечер ни караше да поемем изморено назад, към светлите домове, работещите телевизори и сънищата за утрешния ден.