Follow cellfourteen@mastond.social

„Кода Импекс“ си струва да бъде завършен

През последната седмица обмислях нов разказ, който в крайна сметка не успя да ме въодушеви, така че го отхвърлих. Идеята все още ме кара да се усмихвам на натюрела на човешкия вид и щеше да се получи добра хумористична фантастика. Запазих си героите и предпоставките. Напоследък всяка история, която завършвам, се опитваше да прелее от литературната форма на разказа в безплодната зона на повестта или новелата. Уместни примери са „Вазев, 1887“ и „Красивата гайша“.

Разказите винаги са радост за писане, но са моят бърз начин – небезобиден порок – да залъжа състоянието на претоварване с илюзията за завършеност и по никакъв начин не ми носят успокоение. Напротив – с годините последователно препълват всяко свободно място, което мога да им отделя в мисловния процес. След себе си оставят бомбен пейзаж от разпокъсани идеи и неплатени дългове в не едно отношение.

Публикуването на къси разкази на миниатюрния пазар на периодиката е досадна задача. Събирането им в книга е малък кошмар. Очакванията за цялостна тематична консистентност в такива книги са неоправдано високи. Задачата авторът да обяснява „какво е искал да каже“ с всеки един разнопосочен текст е рутинна и обезкуражаваща. Възможният изход – или да се придържа към естетиката и нормите на схващанията за високо изкуство към моментния период, или сам да създаде такива (вж. Елин Пелин и Йордан Йовков) – или го пристяга в усмирителната риза на красивото неизчерпаемо еднообразие, или го принуждава още по-усърдно да се разпростира в кратките форми на другите жанрове като критиката, публицистиката, поезията, епистоларната литература, блог-, фейсбук- и туитър-постовете. И най-сетне: дори да се изкуши да излезе от късата форма на разказа, но пропусне да вземе предвид предразположението или готовността си да надхвърли 150-те страници и вместо това по стар порочен навик се задоволи с повестите и новелите, пред него се открива нееднозначната задача как да освободи чекмеджето си от ръкописите им, за да престанат да населяват сънищата му.

Тук рязко ще прекъсна кривата на тези разсъждения, която води единствено до висините на дидактиката и съветите по творческо писане.

„Кода Импекс“ е роман, който може да завърши във всеки един момент от писането му. Така е по силата на дизайна, който си наложих в замисъла. Свободен хаос. Неуловен от камерите танц на хипи под дъжда на единственото, неповторимо издание на Уудсток.

Нищо не ми пречи след всяка завършена секция на текста да го оставя и никога повече да не се върна към него. Но нещо ме заставя да игнорирам илюзията за завършеност и да добавям нови и нови аспекти към историята.

На това място е свободно достъпна първата част на седма глава, която написах в събота на мястото на самоотхвърления разказ. Сега вместо изтощение от илюзията изпитвам леко любопитство какво ли ще се случи по-нататък.

А тук спрете да четете. После може да се върнете, за да си довърша мисълта.

Ако началото на главата ви е заинтригувало и искате да проследите как ще се развие, направете еднократно минимално дарение от бутона под нея и ще ви добавя във вътрешния кръг на хората, които са ме подкрепили по един или друг начин досега, вече повече от 40. Това ще отключи достъпа ви до по-нататъшните части и до следващите глави чак до – да се надяваме – финалното изречение на романа. Може би дори отвъд тях, защото вече изобщо не си правя труда да изключвам абонамента на хора, на които съм казал, че е само за един месец или година.

С такъв достъп ще можете да изтеглите безплатно и три от книгите ми. Знам че не ви е за евтините поощрения, но и знам, че винаги е приятно, когато заслужено получаваш повече, отколкото очакваш.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.