Месечен глашатай – нови ревюта за „Блуграс“

Обзор на читателски реакции и ревюта


Трудно е за вярване, но от излизането на „Блуграс“ в края на 2021 г. изминаха два месеца. Най-трудният месец беше декември, първо защото целият ноември премина в подготовка на книгата, за да излезе навреме за ежегодния зимен панаир в София, и второ заради самия панаир, който по традиция се съревновава с времето, преди да са настъпили коледните и новогодишните празници. Декември винаги е контролирана катастрофа. И този път не беше по-различно с немаловажната добавка, че всички влачим след себе си две години пандемични неволи.

„Блуграс“ оцеля и достигна до читателите. Януари дойде и се изтърколи. Какво се случи в промеждутъка?

Първи отзиви


Първите отзиви за книгата се дължат на хората, които поръчаха книгата предварително – благодарение на които тя стана реалност.

Важна уговорка е, че авторските сборници се четат бавно. Като оставим настрана, че читателите и така са натрупали новозакупена книга върху книга след празниците, четенето на разказ след разказ е почти неизпълнимо. Поредната история приключва, читателят мигва учудено и се пробужда. След което става да си направи топло какао и да погледа зимната приказка през прозореца. Как завиждам на такива хора. Книгите за тях са удоволствие от, а не цел в живота. Малко писатели не завиждат истински и горестно на читателите. Да, писателите също са читатели, но освен това са като малки деца, които са нарисували къща с вретеновиден пушек от комина и себе си с клечки вместо ръце и крака пред къщата, след което са изтичали да покажат рисунката на всички. Няма спасение от тях. Чували ли сте историята как веднъж Стивън Кинг се изкушил да разпише инкогнито няколко свои книги в книжарницата на малък австралийски град, след което едва не го арестували, защото го взели за вандал? Ето това представляват писателите, казвам ви, известни или прословути, абсолютна напаст. Особено след като са завършили нова книга, им остава да направят едно от двете – да отворят нов празен файл в текстообработващата си програма, или да мигнат учудено, да се пробудят в книжарницата на малък австралийски град и за свой ужас да открият, че вандализират собствената си книга от желание да я споделят с целия свят.

Другата особено радваща особеност е, че неизменно чувам похвали за корицата на „Блуграс“. „Видях книгата ти в книжарницата в мола на Стамболийски, корицата е много яка.“ „Стилната корица от Василена Георгиева прави книгата да изглежда като произведение от рафтовете на европейските книжарници…“ О, музика за ушите ми. Хей – знаете ли, че аз съм авторът, чието име е изписано на тази яка корица?

В крайна сметка някой ще я прочете


Тежко и горко на себелюбивите. Подготви се за най-лошото, писателю. Още по-лошо, бъди готов да не изгубиш ума си, ако на някой му хареса.

Наскоро в едно толк шоу водещият изненада актьора Уил Арнет с директна видеоконферетна връзка, за да го запознае с осемгодишно момиченце, чието най-голямо желание било да отпразнува рождения си ден с балони, тениска и торта с лика на най-любимия ѝ актьор на света – Уил Арнет, естествено. Възхитих се от самообладанието му, когато вместо да се превърне в бръщолевещ идиот, щом най-големият му фен щастливо се появи на двуметровия екран, той весело обеща на момиченцето да дойде на деветия му рожден ден (стига графикът му да го позволява, добави шеговито Арнет). Изисква се здрав разум да си спомниш навреме и намясто защо искаш да бъдеш писател, за да не стресираш с поведението си хора, които са намерили нещо от себе си в написаното от теб. Промотирането на нова книга е валиден начин да съобщиш на света за съществуването ѝ. Отзивите и най-сетне – ревютата от читатели са нещо извън контрола ти. Обикновено го научаваш по трудния начин, когато реалността, била тя смразяваща или благосклонна, те погледне от двуметровия екран и се почувстваш като елен, облян в светлината от фаровете на връхлитаща кола.

Първи ревюта


Отне ми цяла вечност да стигна до тях, нали? Стига обяснения, стига мъчително чакане.

През последните два месеца, поне доколкото ми е известно, за „Блуграс“ се появиха три ревюта в интернет, един отзив в Гудрийдс и три-четири споменавания във Фейсбук и Туитър. На Гудрийдс, Фейсбук и Туитър няма да се спирам подробно, освен че отново ще кимна с благодарност, защото социалните мрежи са неприкосновената зона на читателя. И за мен самия е мъчно обяснимо. Намирам паралели с правото на свободно изразяване (което важи и за сайтовете извън социалните мрежи), но усложнено от зоната на личното пространство. Читателят има право да бъде оставен на спокойствие в личното си пространство. Електронните списания, личните сайтове и блоговете са друг вид комуникация с написаното. Не бих си позволил да общувам директно с тях – нормалното е репликата ми да бъде нов разказ или книга. Но мога да направя като Уил Арнет и да изприпкам като еленче встрани от връхлитащите фарове на колата, за да разкажа после на останалите елени в гората как за една бройка съм щял да напълня гащите, докато пресичам шосето.

След пладне (сайт на Мартин Петков) написа…

Така или иначе, завиждам на бъдещите читатели на Блуграс. И мога да се опитам съвсем малко да им помогна, без да развалям удоволствието от срещата с книгата. Предупреждение първо: С разказите и повестта на Петър Тушков просто трябва да се внимава. Може би, защото той не разказва истории и не предлага драматични финали. По-скоро прожектира образи. Кино. И някъде там, в 25-ия кадър, и то ако междувременно сте изпаднали в отвъдлагранжова безтегловност, бихте могли да прозрете замисъла му за фантастично бъдеще или още по-фантастично настояще. Предупреждение второ: Историите на Петър са привързани съвсем небрежно към времето. Почти никога не можете да сте сигурни кога се случва историята. Както и какво се случва. Освен ако, разбира се, не обърнете внимание на онази подозрителна запетая, пъхната в дъното на страницата, защото точно тя има за цел да ви подскаже част от отговора и само част от него, но не и цялата истина от А до Я.

Пещерата на неандерталеца разказа…

И преди писах за богатия език, с който Тушков борави. С лекота рисува живи природни картини, градски пейзажи и мрачни учреждения, толкова истински, че можеш да почувстваш как водата от локвите на улицата прониква през обувките или как застоялият въздух наситен с прах и тютюнев дим дразни дробовете. Също така със замах може да те хвърли в невероятни фантастични реалности, а героите му са живи, пълнокръвни, всеки със свои индивидуални черти, добри и лоши. Тушков е истински езиков хамелеон. Еднакво леко рисува в различните си произведения фантастични картини, магически реалности, кадри от съвременната действителност.

Първи впечатления от последно прочетеното заключи, че…

… за мен истинският център на тежестта на книгата е „Вазев“. Разбира се, нямам предвид само обема на повестта, а защото „Вазев“ е магия, богата с много повече – с развити интересни герои, за които ти пука и искаш да видиш какво ще им се случи, с щипката алтернативна история, с езика от края на деветнайстото столетие, с намека за стиймпънк, със стила на написаното. Това си е една готова вселена, в която можеш да разкажеш всичко – готварска рецепта, политическа интрига, военен сблъсък или любовна история и те ще ѝ паснат като ръкавица, защото умовете на читателите вече са повярвали в заклинанието. А кой е Вазев ли? Ами списувател, будно око, справедлив ум, който се вре из софийските потайности с тефтер и бастонче и най-важното от всичко – той ще се завърне 🙂

Не забравяйте да коментирате и да се абонирате


Имам предвид трите сайта по-горе. Да не прекаляваме с гостуването ви тук. Направете си чаша горещо какао. Погледайте зимната приказка навън.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.