Бележка:
Независимо, че на хората около мен е добре известно за съществуването ѝ, подозирам, че вероятно една шепа читатели изобщо са отгръщали тази книга. Освен това на два пъти замествах за по час, час и нещо на щанда на издателство „Ерго“ (на текущия Пролетен панаир на книгата в НДК), където се продава между безбройните други заглавия, и лично се убедих колко предпазливо, дори подозрително случайните купувачи гледат на заглавие, за което не знаят нищо. На няколко пъти даже ми се искаше да им кажа: „Всичко е наред, можете да я вземете в ръце и да прочетете колкото си искате от страниците ѝ; никой не изглежда глупаво, когато чете, и на четенето по свой почин не се гледа с лошо око; вярно, не са ме интервюирали по радиото или телевизията за нея, нямаше официално представяне на официално място, модерирано от официални лица; букстаграмърите като че ли все не успяват да я гарнират както трябва с чаша кафе и вероятно затова не ви боде очите на всеки няколко скрола; и ми се струва, че е малко мъчна за разбиране на този старовремски, следосвобожденски български език, който непредвидливо използвах, за да я напиша; но въпреки това ми се иска да вярвам, че няма да ви разочарова“.
Разбира се, няма как да им изговоря всичко това на един дъх, преди да съм видял гърбовете им. Но ако се излежават с телефон в ръка и търсят нещо за четене в любимата си социална мрежа, може пък поне да се зачетат и да се зачудят как ли започва и как ще продължи.
Така че позволете ми да пусна този откъс от новелата. Свободно достъпен е и ще ги пренесе 137 години назад във времето, в млада София – или поне млада София, каквато си я представям от прочетеното и чутото и видяното от свидетелства и рисунки за нея. Представете си, че и те на свой ред споделят откъса. Може би така най-после ще появи след еди-два скрола във фийдовете и на други хора, защо не и аранжирана с китка люляк и апетитно капучино?
А ако след това им се прииска (на всички ни се иска) да сравнят мнение за прочетеното с нечие друго?
Ами мисля, че едно от малкото такива на открито е ревюто за „Вазев, 1887“ от Христо Блажев, на когото изказвам благодарност, че е намерил време и за тази книга в неспирния си читателски маратон.