Зает да преживявам този провал (почти) изцяло в себе си, дори не ми хрумваше да го обявя официално тук. Но се замислих, че едно откровено разяснение ще свали от плещите ми очакванията, ако са останали такива, и ще ми позволи да се съсредоточа върху изпълнението на по-вълнуващи планове.
През 2016 г. написах повестта „Вазев“, пубикувана във, а по-късно свалена от сборника ми с продължение „99 истории“.
През 2017 г. подписах договор с изд. „Сиела“ за издаването на „Вазев“, роман в три части, с част първа повестта „Вазев“ (2016). Три и половина години по-късно (трудно е за вярване, нали) романът не е завършен. От издателството проявиха извънредно търпение и разбиране по въпроса и мога да кажа единствено добри думи за хората, работещи там, още повече за Христо Блажев, чиито ентусиазъм и насърчение да напиша част втора и част трета на романа за пръв път в тайния ми живот на писател се материализираха в огромния шанс да публикувам (втората си) книга по безпощадните правила на свободния пазар. Ако първата, „Отдел „И“, излезе изцяло с финансовата подкрепа на читателите (след краудфъндинг), за което и до ден-днешен не мога да им се отблагодаря, в случая с „Вазев“ издателство „Сиела“ заставаха изцяло зад издаването на втората.
В този случай обаче имаше две големи грешки от моя страна. Нямах готов ръкопис. И поначало виждах написването на Вазев като три отделни повести.
На пръв поглед ми се струваше, че не би имало проблем просто да напиша провестите една след друга, но след три години и половина съм принуден да призная, че мозъкът ми не работи по този начин и че иска, трябва да напише други неща в промеждутъците на тези повести. Преди месец този проблем ми се изясни кристално. И след обсъждане с издателство „Сиела“ беше взето правилното решение „Вазев“ да се отложи за неопределено време.
Това решение не дойде по лесния начин. Всъщност първото, което предложих, беше „Вазев“ (2016) да бъде издадена самостоятелно като повест, книга първа от трилогия. Наивна моя мечта, защото тази повест е само 82 стандартни машинописни страници и по никакъв начин няма как да се обособи като книга: нито да се разшири – което би я разводнило, нито да удовлетвори читателя със завършеност – въпреки композиционната си цялост.
Второто, което предложих? „Вазев“ (2016) да излезе като е-книга, разбира се (знаете си ме). Но дори докато им го излагах в писмена форма, разбирах, че е време да си затварям устата.
Е-книгата в България има неясно бъдеще. Най-просто казано, българският книжен пазар, като цяло, си няма своя „Киндъл“, пряката връзка между разпространител и читател.
Теорията е изцяло моя и съм съгласен, че може да бъде оспорена: Въпреки че като идеалист съм против DRM, като прагматик разбирам ясно защо издателите трябва да използват това техническо средство за защита. Причините за него започват от простата аритметика, че продажбите спадат катастрофално, когато читателите си разменят новоиздадени е-книги без DRM, и продължават през ада по уреждането на правата за разпространение, когато става въпрос за преводна литература. Създаването на книги е скъпо, отговорно, бавно занимание. За автора книгата е текст, ръкопис. След него идват 80-90% от същинската работа по онова, което читателят нарича и възприема като книга. Балансът е крехък, но без съществуването му не би имало книги в модерния смисъл на думата, а манускрипти; не би имало обществени библиотеки, книжарници, широкодостъпно познание, в голямата си част причина за възхода на науката и просвещението през последните няколко века. Къде идва „Киндъл“ във всичко това? Изненадващото е, че тези устройства, като технологичен инструмент, решават по елегантен начин дилемата DRM – издателите могат да използват своето техническо средство за защита, за да поддържат продажбите си на приемливо ниво и да удовлетворяват юридически отношенията си с един куп заинтересовани страни, а читателите могат да четат книгите си с един клик, без дори да забелязват или мислят как да ги отворят, „изкормят/хакнат“. В крайна сметка, дори и в България да има хикс хиляди притежатели на електронни четци, таблети и смартфони, връзката между тях и е-книгата на български е счупена или минава през процес, достъпен за една шепа хора, готови да жертват време и усилия, за да разгадаят процеса по отварянето и прочитането на тази е-книга. Това е ситуация, от която направо ми се къса сърцето и не намирам виновни за нея, най-малкото вездесъщата „държава“, която – макар и с много уговорки – на теория би могла да реализира толкова завършена и гладко работеща система като тази на Амазон и техния „Киндъл“ (но би трябвало да се съгласим, че поддръжката на такава „държавна“ система с 99% сигурност ще изисква чудодейна проява на единомислие и добронамереност на немалко заинтересовани страни).
Убеден съм, че ако един български писател е готов издателството му да издаде книгата му, първо или само и единствено, в електронен формат, този писател е ампутиран от всичките си лични страхове (и заслужава уважението ми). Проблемът е, че дори книгата му да е преминала през автентичен издателски подбор за качество, парадоксално, тя ще достигне до една шепа хора, защото освен гореизброеното, но и заради него, българският читател е първо традиционен хартиен читател и чак след това в най-добрия случай изключително добронамерен въпреки морето от пиратски предложения, технически грамотен, безстрашно разплащащ се в интернет електронен читател (който и бездруго е затрупан от чакащи да бъдат прочетени чуждоезични е-книги). Както казах, е-книгата в България е с неясно бъдеще. Настоящето ѝ – то е окаяно и изисква много сериозен, откровен и труден разговор на шест очи между издател, читател и автор.
Що се отнася до „Вазев“ (2016) и „Вазев“, незавършения ми роман в три части?
Читателите на „99 истории“ са чели ранната, нередактирана версия на повестта и ако са били по-внимателни, вероятно си спомнят, че отправих молба към тях да не я разпространяват. Благодарен съм им, че уважиха тази моя молба.
Романът „Вазев“… ако бъде завършен в близко бъдеще, ръкописът му първо ще премине през стандартния канал за качествен подбор на „Сиела“ (тоест ще бъде изпратен на издателството и ще изчака отговора им на опашката, заедно с останалите ръкописи, които издателство получава) и чак тогава може би ще получи отново шанса да се превърне в четвъртата или петата ми книга.